(C) 1999 - Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY
СТРАХЪТ
Страхът отново се завръща,
Страхът - че просто няма да я бъде.
Сърцата ни всред мрак обгръща,
И чак децата ни прокужда ...
Страхът понякога ни очарова,
Но и порутва - каквото може.
Напомпва ни и бункерова,
За да погинем - мили боже ! ...
Страхът запушва ни устите,
И вместо хляб успява да засища.
Страхът отпраща ни в гората,
И странно е - не ни обижда ...
Страхът - умело подработен,
Страхът - перфектно разпиляван,
Страхът потулван и грамотен,
Той не престава да ни удивлява ...
Страхът е често за утеха,
Освен това е винаги на мода.
И притежава връхна дреха,
С която бичва на свобода ...
Остава братко - аз си знам,
Завинаги най-всенароден срам ...
ДОБРУДЖА
Да чуеш каруците завръщащи се от полето,
Главините проскърцващи всред тишината,
Замрялото село да видиш - тежък плод,
Там горе по хълмовете над реката,
Да усетиш реката под краката си,
Прекосила тучната земя
И край селото бликнала отколе,
Да чуеш житата като шъпнат,
Да ги сравниш с морето към което вечно се стремиш,
Да срещнеш онова момиче със забрадката,
Пропита с потен прах,
Наситена със странен дъх,
Със вила на гърба, -
Със песен , -
Да разчупиш топъл хляб върху воденичен камък,
Да впериш поглед в тъмното небе,
Да изтръпнеш от Любов и Празник ...
Но да, -
Това е,
Това е ,
Това е Боже,
Добруджа ...
ПЛАДНЕ
Едва изгряло, -
Вече е високо Слънцето, -
Побито върху кол,
На хълма горе, -
Една разплакана хоругва със молба за дъжд ...
Земята бавно се разпуква, -
Сякаш ражда, -
И чака Чудо,
И пламти от морна жар ...
А долу край хълма,
Край бавната разляла се река,
Овцете кротко си пладнуват в сянвка .
Пладне ...
ДВОРЕЦЪТ КРАЙ БАЛЧИК
Край пътят древен на плебеи,
Дошли от Изток за да покорят,
Два хълма бели и морето,
Което дава хляб и сол
Без да брпои пиастри
При светлина на лой,
А също мургави мизийки,
Аз ровя есенните листи на мъглите,
Под старата магнолия,
Подпряла крепостна стена,
Попукана и зцялата всред мъх,
Като устата нежна на момиче,
Познало Любовта едва ,
Срещу достъпен трон от мрамор, -
Буца сол,
Изхвърлена при буря на брега ...
Но, древните величия къде са ?
Дворецът странно тих
Лешжи като на длан.
Раздвижва вятъра вериги и камбани,
Под пръстите на Времето сега се ронят,
Изтляват бавно,
Тежко гният,
И фреските на Бога посветени,
Иконите от хора подарени,
Дори небето отвратено ...
Ръждата е прегризала колони,
Короната всред прах остава скрита,
За да се подиграва с нея робът ...
Непроменен единствено е Гробът,
Тъй тясната могила при стената,
С размер еднакъв, -
За Орач и Император ...
Под пръстите на Времето сега се ронят,
И моите коси познали ранна зима.
Издигам се и спускам по безбройни стълби,
Където сякаш има,
Не само златожълта прахан на липите,
Но също, -
Началото на Времето,
От Робът там заченато,
Природата извезващо по усмотрение божествено,
Изкарващо кралете от търпение,
И правещо да потреперят ...
О, непрпебродни стъпала във Времето,
Завинаги погубени,
В музеят изоставен,
На минали величия безценни ...
ТРИПТИХ
Ти бе хубава,
Сякаш жива икона от бронз.
Бих те позлатил изцяло,
Със слова ...
Ала,
Своята цена иконите добливат,
Когато остареят ...
Привечер в музея,
Светлина чудесна,
На икона древна,
Изотново лумна в теб ...
Всред разбитите, нащърбени фронтони,
Плахо приближих като слепец,
Треперещ от свян,
И загубил глас съвсем ...
Бавно гаснеше Денят,
Между сводове високи,
Между накити от злато и рубин,
Върху постамент от древен мрамор ...
Времето загуби своят лик,
В ръкостискането чакано години ...
Горе под алкова,
Птиците запяха в надпревара,
Песни от Тропика можеби ...
После,
Всичко свърши
Под звъна на детски смях,
Бликнал ненадейно в тишината ...
Беше Твоето, -
Не моето Дете ...
Ранен скреж покрил е,
Твоите коси,
А, в очите няма онзи лъч, -
Зърно от ранно слънце ...
Бледо е лицето ти,
Потънало е в скръб,
На Живота пътищата
Гонят се по него ...
Само в Мрака твоята уста,
Пак е свежа като плод из къра ...
Скрежът, -
В мрака ли добива своята цена ?! ? ...
И ПАДАТ МАСКИТЕ - ТАКА Е ВИНАГИ НАКРАЯ,
Щом спотаеното започне да прозира.
Изчезва Вечното - най-страшното витае,
Съдбовни сенки се легитимират . . .
Как лесно падат маските когато,
Доверието бъде умъртвено.
И жътвата на лошотии е богато,
В сърцето крее мъка уморено ...
Защото пръскало е кръвен гняв,
За онзи гдето край морето духа.
Застивало е в безнадежден страх,
Заради всичко що е на боклука ...
Как лесно падат маските едва,
Докоснеш ли ги с точност ярка.
Откриваш най-баналната игра,
Зад тях спотайваща се жалко ...
О, падат маските - това се знай,
Но често дори не се предполага.
Как всякакво начало има край,
Макар Съдбата да е гдето разполага ...
И, само в нашите порутени сърца,
Застинали от болка - изпепелени от умраза,
Остават корените на гнева,
Да креят наместо зараза ...
СТРАХЪТ
Страхът отново се завръща,
Страхът - че просто няма да я бъде.
Сърцата ни всред мрак обгръща,
И чак децата ни прокужда ...
Страхът понякога ни очарова,
Но и порутва - каквото може.
Напомпва ни и бункерова,
За да погинем - мили боже ! ...
Страхът запушва ни устите,
И вместо хляб успява да засища.
Страхът отпраща ни в гората,
И странно е - не ни обижда ...
Страхът - умело подработен,
Страхът - перфектно разпиляван,
Страхът потулван и грамотен,
Той не престава да ни удивлява ...
Страхът е често за утеха,
Освен това е винаги на мода.
И притежава връхна дреха,
С която бичва на свобода ...
Остава братко - аз си знам,
Завинаги най-всенароден срам ...
ДОБРУДЖА
Да чуеш каруците завръщащи се от полето,
Главините проскърцващи всред тишината,
Замрялото село да видиш - тежък плод,
Там горе по хълмовете над реката,
Да усетиш реката под краката си,
Прекосила тучната земя
И край селото бликнала отколе,
Да чуеш житата като шъпнат,
Да ги сравниш с морето към което вечно се стремиш,
Да срещнеш онова момиче със забрадката,
Пропита с потен прах,
Наситена със странен дъх,
Със вила на гърба, -
Със песен , -
Да разчупиш топъл хляб върху воденичен камък,
Да впериш поглед в тъмното небе,
Да изтръпнеш от Любов и Празник ...
Но да, -
Това е,
Това е ,
Това е Боже,
Добруджа ...
ПЛАДНЕ
Едва изгряло, -
Вече е високо Слънцето, -
Побито върху кол,
На хълма горе, -
Една разплакана хоругва със молба за дъжд ...
Земята бавно се разпуква, -
Сякаш ражда, -
И чака Чудо,
И пламти от морна жар ...
А долу край хълма,
Край бавната разляла се река,
Овцете кротко си пладнуват в сянвка .
Пладне ...
ДВОРЕЦЪТ КРАЙ БАЛЧИК
Край пътят древен на плебеи,
Дошли от Изток за да покорят,
Два хълма бели и морето,
Което дава хляб и сол
Без да брпои пиастри
При светлина на лой,
А също мургави мизийки,
Аз ровя есенните листи на мъглите,
Под старата магнолия,
Подпряла крепостна стена,
Попукана и зцялата всред мъх,
Като устата нежна на момиче,
Познало Любовта едва ,
Срещу достъпен трон от мрамор, -
Буца сол,
Изхвърлена при буря на брега ...
Но, древните величия къде са ?
Дворецът странно тих
Лешжи като на длан.
Раздвижва вятъра вериги и камбани,
Под пръстите на Времето сега се ронят,
Изтляват бавно,
Тежко гният,
И фреските на Бога посветени,
Иконите от хора подарени,
Дори небето отвратено ...
Ръждата е прегризала колони,
Короната всред прах остава скрита,
За да се подиграва с нея робът ...
Непроменен единствено е Гробът,
Тъй тясната могила при стената,
С размер еднакъв, -
За Орач и Император ...
Под пръстите на Времето сега се ронят,
И моите коси познали ранна зима.
Издигам се и спускам по безбройни стълби,
Където сякаш има,
Не само златожълта прахан на липите,
Но също, -
Началото на Времето,
От Робът там заченато,
Природата извезващо по усмотрение божествено,
Изкарващо кралете от търпение,
И правещо да потреперят ...
О, непрпебродни стъпала във Времето,
Завинаги погубени,
В музеят изоставен,
На минали величия безценни ...
ТРИПТИХ
Ти бе хубава,
Сякаш жива икона от бронз.
Бих те позлатил изцяло,
Със слова ...
Ала,
Своята цена иконите добливат,
Когато остареят ...
Привечер в музея,
Светлина чудесна,
На икона древна,
Изотново лумна в теб ...
Всред разбитите, нащърбени фронтони,
Плахо приближих като слепец,
Треперещ от свян,
И загубил глас съвсем ...
Бавно гаснеше Денят,
Между сводове високи,
Между накити от злато и рубин,
Върху постамент от древен мрамор ...
Времето загуби своят лик,
В ръкостискането чакано години ...
Горе под алкова,
Птиците запяха в надпревара,
Песни от Тропика можеби ...
После,
Всичко свърши
Под звъна на детски смях,
Бликнал ненадейно в тишината ...
Беше Твоето, -
Не моето Дете ...
Ранен скреж покрил е,
Твоите коси,
А, в очите няма онзи лъч, -
Зърно от ранно слънце ...
Бледо е лицето ти,
Потънало е в скръб,
На Живота пътищата
Гонят се по него ...
Само в Мрака твоята уста,
Пак е свежа като плод из къра ...
Скрежът, -
В мрака ли добива своята цена ?! ? ...
И ПАДАТ МАСКИТЕ - ТАКА Е ВИНАГИ НАКРАЯ,
Щом спотаеното започне да прозира.
Изчезва Вечното - най-страшното витае,
Съдбовни сенки се легитимират . . .
Как лесно падат маските когато,
Доверието бъде умъртвено.
И жътвата на лошотии е богато,
В сърцето крее мъка уморено ...
Защото пръскало е кръвен гняв,
За онзи гдето край морето духа.
Застивало е в безнадежден страх,
Заради всичко що е на боклука ...
Как лесно падат маските едва,
Докоснеш ли ги с точност ярка.
Откриваш най-баналната игра,
Зад тях спотайваща се жалко ...
О, падат маските - това се знай,
Но често дори не се предполага.
Как всякакво начало има край,
Макар Съдбата да е гдето разполага ...
И, само в нашите порутени сърца,
Застинали от болка - изпепелени от умраза,
Остават корените на гнева,
Да креят наместо зараза ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар